Там.. Там беше на една пейка в един парк, на брега на един канал, по който минаваха кораби и разсичаха начесто гладката повърхност на водата със стоманената си смелост.

Там.. Там беше през нощта, но онази ранната нощ, която толкова далеч на север се равнява на късен следобед.

Там.. Там беше ветровито и мокро понятие.

Там беше асоциирано с безброй цигари, сухи и горчиви, вкусни и разпиляващи.

Но Там, не беше цигарите само по себе си, не беше дори гадното време.

Там беше.. разговорът.

Там беше..подтикът и въленението. Което облива миглите и мислите ти със сладки спомени и жажда за още по-упойващи мечти.

Там тя се срещаше със онази най-отровна част от себе си, която същевременно беше най-ценното й. Не си я давдаше. Беше като обречена любовна връзка траеща с години, в която и двамата бивши, вече,  любовници, мислят най-мъчителни начини да идевателстват един над друг и продължават да се обичат все така пламенно.

Там тя обичаше да слуша музика. Ха-ха… но от онази музика, която не смееше да слуша. Душевната. Която не се знае какво може да донесе в сърцето й. Но която, каквото и да донесе, ще бъде обгърнато с удоволствие и ще предивика глад за още.

Та, тя.. си говореше там със себе си. И с него. Но така, на ум. Предполагаеми диалози, предполагаеми чувства, предполагаемо бъдеще. Търесеше малки пролуки, рационални и не съсвсем, по които може да проникне до него. И съмишленичеше с най-тъмните си страни. А те бяха многобройни и страшни. Шушукаха в нежните ѝ уши груби думи и желания за гибел.

Понякога я завладяваше гладката и студена вода и се взираше в нея и цялата красота на тихите вълни. Почти без отчаяние. Разказваше си истории. За куче, дом и може би .. Камчатка. Но какво би правила сама в Камчатка. Там.. студ и студени планини и дълги километри. И близкото усещане за безнаказаност и смърт и неизвестност.

Там.. беше мъчение, както беше и Тук. А онези ѝ говореха безполезните си думи, който залъгваха глада ѝ само, за да го изострят повече.. по-късно.

Там.. тя нямаше граници. Както не искаше да има никъде.

Но без граници можеш ли да докоснеш света?

И да обичаш?

Истински?

Но стига трагедии. Развивайки умението си да бълнува, човекът не става свръх-човек. Нито по-щастлив.

И всичко това, за да може през следобеда живота ми да се преобърне.

Колко е лесно да създадеш погрешно впечатление за себе си.

В Лондон поне нямаше паяци.

- Hey, come to meet  her. This is his girlfriend, the goddess.

whispered:

In fact I don’t know her name either

В синхрон с настроението ми днес се появи един хладен вятър. И слънцето пече някак странно, под един стремително снижаващ се ъгъл. Тихо е в града. Звуците от спорадични двигатели, навлизат в празната ми стая, отразяват се в скосените стени и кънтят . На пода сме само аз и компютъра. Както в самото начало. Пепелта полепнала по мен през последните 2 години е почистена. Съхранено е само най-ценното. Аз съм нова. Куфърът стои мирно до стената и като че се напряга да улови комбинациите от клавиши, които набирам.

Вземам си:

1. Гаечния ключ. Подари ми го тате, преди да дойда тук. Научи ме как да си изправя кормилото на колелото щом кацна. Само тогава съм го ползвала и още един път когато се опитах да си отворя бирата с него.
2. Принтер . Отново Нещо, прелетяло километрите от България. На него си бях разпечатала учебника по Биохимия. Принти е послушен и отзивчив. Заслужава да го взема със себе си.
3. Белите чаршафи с бродирани цветлета от ИКЕА. Най-вече защото ги купувах с мисълта, че някой ден няма да им се радвам само аз. Е, този ден дойде.
4. Адидаските ми маратонки. Белите с черни линии. Които след едно обуване причиниха такива рани и страдания на крехките ми нозе, че второ нямаше. И все пак си ги обичам. Винаги съм искала да имам този класически модел. Може пък към мама да са по-милозливи.
5. Поканата за сватбата на Рави в Индия. Не бях в особено добри отношения с младоженеца и май взаимно се недолюбвахме, но няма как да не призная, че тази покана ми се понрави. Най-вече заради хартията. И грапавостта. И позлатените ръбчета. Които могат да бъдат претворени в картички за рожденни дни. И в любовни бележки.
6. Сешоар. С дифузер. И йонизатор. Защото си обещах, че ще се науча да го ползвам и няма да излизам с мокра коса. Нивгаш вече.
7. Чашите за вино. Беше събота сутринта през февруари и закусвахме на терасата в НЕМА. Той изчезна за малко после севърна с тях. Купихме си бутилка вино и се покатериме на най-високата черковна кула в града. Имаше вятър, а ние пиехме виното направо от бутилката.
8. Два парфюма. От шест. Единия си го купих аз в момент на тъга. Другият беше откраднат за мен от летището в Кьобенхауен.
9. Споменавайки кражби: имам една чаша, която си свих от центъра по протеомика. И тя ще продължи да присъства в живота ми.
10. Всичките гримове, които беше неудачно да ползвам в ежедневието си тук.
11. Няколкото стръкчета мурсалски чай, набрани в родопите и прелетели много километри в различни дестинации, докато стигнат до мен и ме излекуват от настинката ми в една декемврийска вечер.
12. Лампата ми на слънчеви батерии. Жълта е като слънцето и обожавам светлината й. Има нещо магическо в нея.
13. Кристалчето ми на Мat Jonasson. Вече съм му предвидила местенце в новия ми дом. Тук така и не го извадих от кутията.
14. Поларната ми мечка. Няма място за нея в куфара ми, но реших да си я хвана за ръка и дружно да пойехаме. А ако ѝ намеря идентично другарче, две млади госпожици може би ще преминат от не толкова ласкавото обръщение „лельо“ към нещо по-щадящо.
15. Gene Cloning and DNA Analysis: An Introduction by Terry A. Brown (Fifth edition). Забравих да я върна, а те забравиха, че са ми я давали. Никога не съм претендирала, че съм особено добър човек. Т‘ва е.
16. Колекцията ми от монети. Ако въобще може да се нарече колекция. Там има основно еврови стотинки сечени в различните страни-членки, има шведски пари, датски крони,няколко злоти, пражки крони, амарикански доГари (както казваше петгодишното ми аз) и една-две британски монети. Левчета също се срещат, но тях мисля да си реализирам в нещо не толкова колекционерско.

И тъй като куфърът вече реве жално в напънни, последните няколко Неща опаковам вътре в себе си.А именно вземам:

1. de novo развитата си способност да не казвам нищо в много думи и да казвам всичко с две.
2. Расовата нетърпимост, която изповядвам към индийци и пакистанци и африканци (женени, с деца), които в 3 следобед ти чукат на вратата с въпроса: „You want you and me boyfriend-girlfriend?“
3. По-бистрата представа какъв искам да е живота ми в бъдеще и какво трябва да направя за да е такъв.

1. Обичта към него. Който ме спаси за втори път.

Би ми било интересно да разбера какво бихте спасили вие, драги земни обитатели. Или извънземни. 2 години – 20 кг (броя ) Неща. Един куфар. Едно съзнание. Изпращам това послание директно в междугалактическото пространство, пък ако то достигне по някаква случайност до деНада, Крис и Марти.. well, then all the happiness comes close.

Хау!

Айтъм нъмбър уан от моя лист е гаечния ключ. Вярвам, че няма усъмнили се.

Имах един приятел грък, който с повод и без повод го повтаряше това човекът. С неговия си съскащ акцент звучеше от по-мелодраматично и от Йори. Иначе беше пич. Надявам се все още да си е такъв. И да не друса толкова крек.

Аз, за съжаление, нямам наркотици. Но мисля да удавя безпричинно възникналата мъка в бутилка розе. О, Боже на махмурлука да ми е на помощ.